17. Сусамчето

Брад’чед, къф тоо смех? Абе, кажете защо се смеете, бе? Да не съм трътнал нещо?

Седиме под беседката у дома. Аз, дъщерите ми и внуците. Всички се превиват от смях, а аз все още не разбирам защо. А причината била, че сложили на масата касетофон и ме записват какво говоря. Е, добре продължавайте да ме записвате, ще ви разкажа нещо интересно.

Не помня по какъв повод с Дзико – малката ми дъщеря започнахме да си викаме един на друг “ Братчед”. Две деца ми се родиха и двете момичета. Няма да крия че имах мерак и за момче, но хората казват, че който мъж има само момичета е художник. Само това ми беше успокоението.

Голямата дъщеря Морава се роди докато бях войник. До три годишната и възраст съм я виждал само през време на отпуските. Когато се роди малката- Лазаринка си бех у дома и ако си сложа ръка на сърцето трябва да призная, че тя ми беше слабост. Първата взе името на момиченцето на кръстника ми Борис. Когато жената била още момиче, често ходела пред тех да си играе с бебето. То било много хубаво и тя си мечтала един ден, ако си има момиченце, Морава да го кръсти. За късмет се оказва, че родителите на детето са моите кръстници и името беше избрано незабавно.

Втората, Лазаринка се роди само месец след смъртта на баща ми и тя взе неговото име.

Та слушай сега, Крондилче, /Крумчо е син на малката дъщеря/, да ти разкажа за твоята майка. Пък ти си записвай да го слушаш и друг път.

Аз измислих на майка ти съкратеното Дзико. Да звучи малко по мъжки.

Кака й бeше по- кротка, по-послушна, а Дзико растеше много жизнена и подвижна. Зимно време Моравка си седи у собата и книжки си чете, а Дзико на пързалката, със зачервени бузи и ръце на кочан студени, не спира да се пързаля. Веднъж даже падна под леда на една локва, та майка ви хем я поступа, хем се наложи лекарства да й дава. Не веднъж е викала на кака й “Айде ма, Моче, а излез и ти малко навънка, чист въздух да подишаш”! А тя стъпила на един стол, долепила уше до радиоточката и слуша радиотеатър.

Да ви се хваля, че съм бил най-грижовният баща, няма да е баш верно. Макин,ги повече се грижеше. И да ги нахрани и да ги облече, и на родителска среща да иде. Много им показваше в учението. Но големата се учеше, малката баш не даваше зор. От мен, обаче беха положителните емоции. Вечер, като седнеме покрай печката и почвам да им разказвам приказки. Но не приказки от книжки. Моите приказки сам си ги измислях и винаги аз бех главният герой. Най обичах да им разказвам лакардии от моя живот като млад.

Често им купувах разни сладкиши. Най обичаха шоколадовите бонбони. “Деца, викам, ялате тук, татко ви е донесъл курешчици. Формата на бомбоните баш като кокошо ако- Посегна с пръсти да си взема едно, но с трик в шепата ми се оказват поне три, а те се смеят, смеят… На локума -лакомче викахме.

Не сме живели разкошно, защото тогава не е имало по магазините това, което има сега .Не веднъж за вечеря е имало само зелева чорба подправена с печена люта чушка. Но не сме и баш гладували. Много сладкиши майка ви си правеше у дома. Тя по не умееше от мен да готви манджи, но за сладкишите еша си нямаше. Като не стигаха пари за захар използвахме мармалад от тръст.

В градината, поди циганската махала, садехме захарна тръстика около 200 квадрата. Ставаше висока по 2-3 метра. Орежеме стъблата, дорде са зелени и сочни, обелиме ги, навържеме ги на сноплета и хайде на мармаладницата.

По рано мармаладница имаше Цено Клековия, дето живее на поляната до воденицата. После и Петко Буляка си набави казани, този комшията срещу нас. По този повод Пано Динкин, писал писмо до тъста си Данко Буляка, брат на Петко, който по това време бил на гурбет в Германия: “Мили ми дедко, ние с чичо Петко си направихме фабрика за мармалад и ще прибиеме Гущерете от Хайредин ./Фамилията на Гущерите била най заможната в Хайредин/. Казаните бяха дълги по около 3 метра и широки по метър. В тях се поставяше изцедения сок и се вареше до сгъстяване на открит огън. Върха на сладоледа беше да се поставят в мармалада парчета от тиква и вече се именуваше “рачел”. Насипвахме готовия мармалад в керамични делви, оставяхме го на хладно в мазата и цела зима жените правят сладкиши, мажат на децата филии.

До като ни дойде ред да вариме нашия мармалад, сюрия дечурлига от махалата превиват тръстиковите стъбла и смучат сладкия сок.

Една зимна вечер реших да направя сусамче. То се прави от мармалад и белено слънчогледово семе .При нас сусам не се сее и затова се използва слънчоглед. Слагат се тия продукти в тигана на огъня и се бърка до като сместта хубаво се сгъсти. Изсипва се в равна тавичка и като изстине, се нарязва на кубчета.

Майка ти, Крондилче, тогава изяде не знам колко сусамчета. И още ноща баба ти Петра взе да я извежда повън. На заранта, като станах, що да видя- покрай къщата наредени няколко купчинки- сещаш се какво. Викам на Дзико: “Това дето си го насрала или да го изхвърлиш, или ще те накарам да го изядеш! А тя знаеш ли какво ми отговори?

-Кой си го е правил, тоя да си го яде !

Ха смейте се де, що се не смеете?