Епилог

Написах тези разкази в памет на баща ми, на майка ми и на всички останали близки, които не са вече между нас. Нека споменът за тях остане жив. Нека децата и внуците ни знаят и помнят своя род и своите предци, такива, каквито са били в действителност.

          Баща ми почина няколко месеца след своя приятел, на чието погребение беше помолил музикантите да му свирят погребалния марш на живо. Имаше си той много болести – и със сърцето не беше добре и диабетът го мъчеше, но до последния си ден “ОХ” не каза и продължи да работи като вол. На 23 април 1983 година отишли с майка ми на лозето да правят лехи за пипер. Той не се чувствал добре още от предния ден, но не останал вкъщи да полежи, въпреки, че чак на града ходил за лекарства. Та поне със сестра ми се бяха видели.

          Още с първата копка се почувствал зле, отстъпил крачка от лехата и само успял да каже “Я па я!” Седнал, легнал и захъркал. Уплашена, майка ми се опитала да го съсвества, като му плескала шамари и викала за помощ, но,о, до тук! До тук му било писано. Добре поне, че не е станало по време на път, щото бяха отишли с мотора с коша, че да са загинали и двамата.

          На погребението му се събра половин селото. Изпратихме го с музика, много цветя и венци. И трите му внучета- Борислав, Дора и Крумчо още жалят за него. Добър човек с добро се помни.

          Изминаха толкова години от смъртта му, а аз все още се упреквам, че залисана в грижи за моето семейство, за децата и най-вече за работата си, пропуснах да се погрижа приживе за неговото здраве. Как не се сетих поне един път да го заведа на лекар, да проверя какви лекарства пие, а като го виждах, че си работи непрекъснато и не се оплаква, си мислех, че ще бъде вечен. Защо, о, боже, за децата стари родители няма? Защо все чакаме помощ от тях, а не се сещаме, че и ние трябва да помагаме? Умът ни идва едва когато стане твърде късно. Опитах се да наваксам, като доста години се грижих след това за майка ми и за свекърва ми.

          Сега и аз съм на годините, на които почина баща ми. И аз имам доста болести, но като него не преставам да работя. За разлика от мен децата ни се грижат добре за нас двамата с баща им. Ако се оплачем- грех ни на душата. Даже сестра ми от Монтана притичва да ме гледа, ако съм зле.

          А в дома на баща ми и майка ми сега живеят още двама Бориславовци- синът ни – Борислав Йорданов и двегодишният Боисавчо Дофчев, както внукът сам си казва името. За внучката Ани и за малкия Бориславчо, както и за бъдещите деца на Крумчо, това, което написах ще остане единственият спомен за прадядо им Борис и прабабата Петра.

В Е Ч Н А  И М  П А М Е Т!

          Накрая искам да поставя снимките на нашите деца и внуци и колкото са хубави, нека бъдат и толкова добри и да не забравят, че трябва да се обичат и да си помагат- ДНЕС, УТРЕ И ЗАВИНАГИ!