14. Пена Тоцевата и други кооператори

През 1948 година в моето село се образува ТКЗС. Впрочем кооперативно земеделско стопанство в Лехчево е било създадено от двадесетина съселяни още преди десетина години, но сега се пристъпи към масовизация. Ние с Бозаджията се записахме за членове още в началото. Някои, обаче ни предумаха да не си даваме земята и добитъка /не,че съм имал кой знае колко-20 декара земя и една крава/.

И ние, с още неколко семейства си изтеглихме заявленията.

Година –две по-късно, обаче, стана почти задължително. Трябваше доброзорлем да се включим и ние. Към селяните, които отказваха да се включат към кооперативното стопанство се започна тотална критика. От училище се организираха цели класове да ходят да пеят по къщите на отцепниците:

Хей, кулак, хей кулак,

Ти си стар народен враг.

С майка ви проведохме сериозен разговор: “Абе, Борко, къде си тръгнал да се цепиш от хората. На тебе ти е лесно, ама мене питаш ли ме, като толко години те нема дом, и я сама се грижам да изора, да насеем, да ожъна. Деца и крава да гледам. Знаеш ли, че съм жънала до последния ден преди да рода Моравка на нивата у Солинар. Предния ден кака Митанка ми помогна да дожънеме и на другия ден 10 юли детето се роди. Па и децата си не требва да излагаме! Да дойдат да ми пеят, че сме кулаци. Какви кулаци сме ние бе, Борко?”

Пак си унесох заявлението и станах редовен член на ТКЗС.

Направиха бригади- животновъдни, полевъдни, зеленчукова, лозарска, строителна и т.н. Всяка бригада се ръководеше от бригадир, а звеноводите отговаряха за десетина-петнайсет човека. Вечер звеновода получава информация от бригадира къде какво и колко има за работа и още веднага реди хората за другия ден. Понекога работата се оказва по-малко по обем и не се редят всички участници в звеното. Е, те тогава започваха гиронтиите, що не е нареден този, ами онзи.

Сега ще ви разкажа няколко случая, които са ни разсмивали много години.

Имахме председател на ТКЗС- много интелигентен човек,. Бил е преподавател в селскостопанския институт и се титулуваше “доктор по икономика”. Върбан Христов му е името, но всичко си го знаехме Банко. Той въведе в селото ни много новости. Направиха се помпени станции- на реките Огоста и Рибине, и по гравитачен метод се поливаха над 80% от землището ни. Напорни водни помпи изкарваха водата на високо в грамадни резервоари и от там по гравитачен път водата достигаше до всеки блок. Под негово ръководство се направи стадион и то със всичките му видове игрища, плувен басейн, и на този парк-стадион се провеждаха национални спартакиади. Изградиха се и модерни краве и птицеферми, административни сгради и фабрика за преработка на изкуствена прежда.

Аз работех по това време като машинист помпист на І-ва помпена станция в Рибинето. До самата станция се построи модерна сграда- Дом на животновъда и ловеца, където се събираха освен ловците и кооператори и животновъди, гости на селото, провеждаха се различни чествания. Използваше се и за стол на животновъдите, които работеха на около 200 метра от дома в летния лагер за крави. Там освен леки сгради за животните имаше големи площи за паша в близост и до гората и до реката “Рибине”.

Недалеч от станцията в посока към село имаше стара воденица на Жильовци. В нея целогодишно си жевееше и помагаше на воденичаря един мъж, олигофрен, на име Гьоши Маньов. Можеше да работи, но баш не можеше да докарва приказките.

Един ден, бригадирът на лозарската бригада раздавал на работниците си по 50 лева аванс на самия блок. Една от жените, обаче, си останала този ден да си прекопае лозето, което било близо на километър по-нагоре от блока в който работела бригадата. По пътя се задал Гьоши- ходил до село хлеб да си вземе. Ванчо бригадира му подвикнал:”Гьоши, щещ ли да занесеш аванса на кака ти /ще я наречем Цветана/ “-, да не кашмерим близките й.- Ъ-хъ, отговорил Гьоши и взел парите. Цветаниното лозе му било на път за воденицата.

Като я наближил, тя копаела усилено. Провикнал се “ Како Цано,о,о,. Носим у мене 50 лева, сакаш ли ги?” Цветана си помислила, че тоя, шантавия и предлага тия пари за нещо по-така, па си рекла: Ха, днеска хем лозето шъ си прекопам, хем 50 лева шъ изкарам. Тоя нема да се пофали, па и да го направи, кой шъ му поверва?”

Взела първо парите, па го завела малко настрана- у дръмката. Правили какво правили- не съм видел, ама на другия ден Ванчо бригадира я запитал7- Цветано,о, занесе ли ти Гьоши Маньов аванса?

Дойде ред и на Пена. Тя беше първа братавчедка на майка ви –от две сестри деца. Пък и живееше близо до нас. Една жена беше Пена- жена и половина- като брат си Ванчо висока и стройна, ама и цапната в устата колко щеш.

Та чул Банко, че Пена Тоцева все недоволствала от управата, все работата била много, а парите малко, че не я редат редовно за работа и как ще си храни децата. Ама нейните критики беха придружени с клетви и най вече със цветисти пожелания.

Веднъж се наложило лично да отиде при Банко, да и подпишел некакъв документ в неговия кабинет.

-Седни Пено, седни на дивана, па спокойно ми кажи какво толко си недоволна от мене, та непрекъснато ме кълнеш и ми сереш в устата.

-Банко- отговорила Пена, ако съм ти срала, лани съм ти срала, та,а годин не съм, ама у устанцата шъ му серна на то,ъ, къде ти ъ казал!

Не по- малко интересен е и случая със Санди Пазията. Мине, не мине много време и той цъфне при Банко да иска някаква работа, “че кък шъ рани тия болюк циганчета” Предлагал му Банко какво ли не- оня все несъгласен. Веднъж му рекъл “ Абе, Санди, близо до махалата ви, на Втори стопански двор сме стурили царевица. А иди да белиш, па и семейството си можеш да заведеш, ще ви се плати каквото си изработите.”

-Шъ белим, бе Банко, шъ белим бе. Ама пак не отишъл да работи.

Видял се в чудо председателят и и накрая му предложил:

-Щеш ли да те направиме карач? / Карач се именуваше длъжност на която човекът се грижи за 2 броя работни волове и през деня превозва работниците до полето, а през лятото прекарва снопето, сеното и други неща до стопанския двор, впряга и изпряга животните вечер.

-Добре, бе Банко, ставам карач, само намери кой да впряга и изпряга воловете!

Карач Санди не стана, но почти у всяко семейство тия негови приказки беха станали нарицателни. Когато възлагаха на някои от близките си некаква работа, то отговорът беше или “ щъ белим” или “ставам карач”.

На едно събрание Банко разяснявал как ще се направят помпените станции и как ще има вода да се напоява целото Лехчевско землище. Станал тогава на Бочо Трактора баща му и пред всички тоя старец се изтъпанил:

-Банко, ако на “Бръшненик” изкараш вода, то я ставам тракторист, дако съм неграмотен! Бръшненик беше един висок хълм близо до шосето за Михайлово и никой не предполагаше, че до там може да стигне вода.

Когато помпените станции се изградиха и се пусна водата, заведоха

дедото на Бръшненик. На сред хълма оставиха трактор. Дедото цъка с език, звери се, па се метна на трактора, да си изпълни обещанието. И май натиснал нещо си там, та трактора тръгна лекичко.

Като се уплаши стареца, чевръсто скочи от трактора,- хвана си опанджака и го заразвява пред руската машина.

Спри, твойта мама, сприии, дууу жено! Хем вика, хем мята опанджака. Старецът се опитваше да спре трактора така, както се спира добиче. Пък и наклона почваше не далече, та си имаше опасност да се направи белята. Тогава трактористът се качи в движение и го спря.

От тогава, та и до днес на сина на оня старец му викат Бочо Трактора.