13. Вретенцето

Сестра ми Митанка, най-голямата от нас, се омъжи за укя ви Йордан на Дръндаровци. Добър човек беше зетят, работен и грижовен, имаха си всичко. Построиха си къща близо до средсело, по шосето за Бели Брод и много сговорно си живееха. Отглеждаха биволи за работа. Както бавно вървеха биволите, така и бай Йордан беше малко флегматичен човек, не бързаше никога и за никъде, ама работата му спореше.

          Често идваха у наште на госкье, и право да си кажа и тато и мама жалеха много, че се мина доста време от женитбата им, а още немаха деца.

Кой от тех имаше некакъв кусур- един господ знае- тогава изследвания немаше. Пиеха жените некакви отвари, по врачки и баячки ходеха, но кака Митанка нема късмет да се сдобие с челяд. Брат ми вече си имаше момче- Цветан, което беше 6-7 годишно, а идеше и мой ред да се женя.

Близо до нас живееха наши роднини от Докинци. Братовчеда Благойчо беше по- голем от мен, но живеехме само през една къща. Жена му се казваше Стойна и си имаха момиченце – Верка се казваше.

          Какво стана с тоя Благойчо, какво се разболе, но умре млад. Детето беше само на неколко годинки. Стойна се ожени повторно за един мъж от Калчовци. Тогава, обаче, децата от първия брак редко се водеха във второто семейство- оставяха се на грижите на бабите и дядовците. Та това момиченце Верка останало при родителите на Стойна, а тя си природила в Калчовци други деца.

          Верка като малка беше тъничко, стройно момиченце със сини очета и руса косица. Кака Митанка да го е родила, немаше толко да прилича на нея. Хем и рода бехме. Та като си нямаше свой деца, сестра ми често взе да кани дома си това дете. Най- напред го беше завела на барата- опрала му дрешките, окъпала го, сплела му косичките. После го завела у дома си и взела да му шие рокличка- тя си имаше шевна машина.

          Днеска така, утре така, най после сестра ми се престрашила да пита детето : “Щеш ли да станеш мой момиче?” “Па, щем, лелко.” Майката на детето- Стойна дълго време не била съгласна да го даде за осиновяване, ама нали нямало как да се грижи за него ежедневно, за това нямала нищо против то да седи повече време при кака, пък и да спи там. И така почти до деветнайсетата година на Верка. Чак тогава я осиновиха чрез съд.

          Ние, обаче вече си я имахме като наше дете. Кака Митанка никога не я оставяше и все с нея си я водеше. Беше мило и обичливо дете и всички се привързахме към него, като към наша кръв- то впрочем си и беше наша кръв- нали е от фамилията на мама- Докинската. Аз толкова бех привързан към него, толкова си го обичах, че му виках на галено ВРЕТЕНЦЕ.

          -Вретенце, ела, укьовото у дома, баба ти Цвета е пържила риба. А като се ожених и ни се родиха и на нас деца, тя често идваше да си играе с тях. И кака Митанка като идваше дом, па седнеме да обедваме на сенията-гостето се правеше обикновено в неделя, когато всички сме си дом и има нещо по-добро за ядене. На децата се вадеха мръвките от манджата и им се даваха върху парче хлебец, та да се не цапат. Тази дейност беше приоритет на кака. Тя ще рече: “ Дай, лелка да оближе мръвката. ” И дорде я оближе смръкне и кожичката. Като изреди всички деца на сенията да им “оближе”мръвките, тя вече се е наяла.

          Мойте деца беха ученички в основното училище когато правихме сватбата на Вретенцето. Аз бех майстор готвач на сватбата им. Ожени се за Митко Сурия и си имаха две момиченца- Данчето и Бочето.

           Колко пъти съм минал покрай тех, а се прибирах често от там, толкова пъти Вретенцето е излезла да ме види, да ме покани да влезна-“Уке, къде си одил- влазай да се видиме”. Толкова добро човече по характер, толкова услужливо и внимателно! Много се уважаваха и с природената си сестра Цана.

Вретенцето беше душата на всяка компания. Па да ти услужи с нещо- голем кеф и доставяше. Най-хубавите пити в селото тя месеше и печелеше награди на осмомартенските тържества. От нея и моите деца се научиха. В хора на читалището пееше и пресъздаваше стари лехчевски обичай пред публика. Къде ли не ходиха на надпяване- в Копривщица и на други места из България. Добри са и децата й, които засвидеталстваха своята обич и уважение както към нея, така и към цялата ни рода.

          Като отчуваха децата и сестра ми остаре, Верка много се грижеше за нея. Накрая получи удар и като беше на едно място, Верка не мръдна от леглото й до нейната смърт. До тогава не бях забелязал една снимка, на която се бяха снимали двете- снимката висеше над смъртното легло на сестра ми- с еднакви очи, с еднакви лица, с еднакви къдрави руси коси. Дори истински майка и дъщеря не си приличат толкова! Как да не повярваш че има БОГ!   ВРЕТЕНЦЕ, ОБИЧАМЕ ТЕ.