09. Зодия Овен

Според думите на мама съм роден на 14 април 1915 година. Записан съм, обаче в общината на 18 април. Така или иначе, все съм зодия“ Овен”.

Било присъщо на тази зодия неспирното влечение към новостите- да опиташ всичко, във всичко да си пръв. Или както е казал Вапцаров в едно свое стихотворение “ По- добре гони вятъра, от колкото да седнеш и да плачеш”.

Както казах в един друг разказ относно характера ми, то и без да съм чел зодиите, знам си, че съм аслъ като овне рогато. Бутам си гагата навсякъде, всичко искам да знам, всичко да мога- като почнеш от машинерията и свършиш с гозбите. Нищо не ми се опираше на тоя свят.

Ако нещо не можех да върша, с труд и упоритост го научавах. Цел живот се учех все на нови и нови неща, но лошото е, че не постигнах кой знае какво. Но поне живота ми беше интересен и ако ме попитате сега, пак бих го изживял същия и не бих се отказал от нито една минута от досегашния.

Един от първите в селото си купих грамофон. Купих и фотоапарат и Петко Герчев ми правеше снимките. Па и колело се купих.. Научих се бързо да го карам, а и по някоя мома возех на рамката. А като разбрахме с Бозаджията как се прави батерия за радио, много- много не се разтакавахме. Закупихме си специален сандък, чаши, необходимите химикали и само за седмица си измайсторисахме батерията. Тогава у село още нямаше електричество, но като си имах батерия, си купих радиоапарат и си слушахме новините, музика и т. н. По някое време си инсталирахме и нещо подобно на телефон. Аз вътре в стаята- Бозаджията вън на двора и си приказваме с него, а жената и децата сe пулят.

Четиридесет и трета година ли умре цар Борис? Май тогава беше. Помня, че беше баш на нашия сбор- на връх ден Богородица.

Сбора у село се правеше три дни- събота, неделя и понеделник. На пазарището, нема и на 200-300 метра от дом се правеше панаир. Опъваха се от диреци и бризент така наречените “Бирарии”. Това беха едни грамадни палатки, в които се поставяха по 50-60 маси и събираха вечер по 200-300 души. Бирария на селкооп, бирарии на неколко частници, на другоселци. Вътре- бира, скара, музика до зори. Идваха на панаира циркове, будкаджии с какви ли не лакомства, симджирени и виенски люлки и какво ли още не. Запомнил съм най-вече КАЦАТА.

Собствениците на кацата беха у дома на квартира. Аз гледах да си уреждам отпуските все около събора, та тоя път също си бях дом за неколко дена. Дадох им едната стая, като не им исках пари за наем. Те имаха едно кученце- пуделче, Цони му беше името. Къпеха Цони всеки ден, овиваха го в хавлия, и го слагаха на стол на скалите на слънце да изсъхне.

Та Ани (така се казваше жената), заедно с мъжа си правеха атракция в кацата с мотори. Цялата конструкция на това съоръжение беше от дърво.

На яки дървени греди в основата се извисяваше така наречената каца, която беше около 5 -6 метра в диаметър. Публиката се изкачваше на високо по специална стълбичка и заемаше места околовръст на кацата на подиум, така, че като надникне в кацата да гледа какво правят мотористите вътре. Първо единият моторист излизаше в средата на кацата и по наклонения под в основата, започваше да прави кръгове и като набере нужната скорост, се заизкачва по стените на кацата- все по-нагоре и по-нагоре, та чак до зрителите, които викат и ахкат. Кацата се тресе, моторът бучи страховито.

Още по- напечено ставаше, като излезеше и вторият мотор и почнат и двата да се гонят.

Първият път, когато съм гледал такова представление, съм бил още малък и малко ме беше шубе, но в казармата се понаучих да карам мотор и реших и аз да опитам.

Примолих се на Иван и Ани да ме пуснат поне веднъж. След много уговорки и кандърми се съгласиха и най- напред ме пуснаха без публика. Като видяха, че у мене грешка нема, излизах два-три пъти и пред публика, та се разчу из село, че мога и в кацата мотор да карам. Майка ви продаваше билетите.

 Таман се фуках, че мога да върша нещо толкова рисковано и се разчу новината, че царят ни, чиито адаш бех, се е споминал скоропостижно. Привикаха ни набърже в казармата.

За да разберете колко не мирясвах, щом идеше реч за нещо ново, ще ви припомня още работи. От както се прибрах от войниклъка, мира си не давах да изкарам някой и друг лев и малко от малко да позабогатея. Какво ли не опитвах. Почти всяка пролет по 6 кутии буби хранех, целия двор близо декар с дудове бех насадил, то гъбарник правихме с Гьоши на Докинци неколко години на ред, то машинка за фиде си бех измайсторил и идваха у нас женорята от село и от околните села. Майка ви месеше тестото, аз го прекарвах през машинката и през целия двор бех опънал телове да се суши фидето.

Садих редовно и зеленчуци- картофи, пипер, зеле- на празното място до лозето, че имаше болюк вода да се полива. И…. не забогатях, макар, че си ходех редовно на работа и заплатата ми течеше. Тия работи дето ви изредих, ги вършех в “свободното” време и в неделите.

Некой веднъж ми подпали фитила за РИБАРНИК. Мале, мила, като ме олепи оня с единия крак, седмици наред копах дом у двора. Изкопах рибарник във формата на буквата Т. Тогава вече имахме електричество и си закупих мотор, с който да вадя водата от герана. Само, че тогава имаше закони, току така не можеш да ползваш мощен мотор. Наложи се да изкарам курс за машинист-помпист и да си изкарам скица за “помпена” станция. Ей ви го и документа. То после ми дойде добре дошло, че години наред бех машинист помпист на І-ва помпена станция на ТКЗС.

Облицовах рибарника с варовикови плочи и го напълних с вода. Откупих един камион, наредихме в каруцерията неколко каци и хайде на Лом. Занесох и едно печено шиле за рибарите, които ми наловиха сума риба-риба дунавска. Докарахме я благополучно и я изтръсихме в рибарника. Половин селото се извръве да види това чудо- риби всекакви и по-едри и по ситни. Мина се около седмица и гледам, че рибата намалева видимо, краде ли я някой, мре ли, докато не видях, че по едрите риби били щуки и си похапват от ситнежа на воля. Аха,а,а меракът ми да увехне. Не и при Алата! Поразпитах по-учени хора и ме посъветваха да ида до Враца и да зарибя този водоем с шаранчета Така и направих. Що храна изядоха, представа си нямате. Всеки ден забръквахме зоб, като че ли ще храним барем 3 прасета, и я поставяхме в дървени коритца и рибките се надпреварваха да кълват. А на вас ви предоставих дървеното корито, с което се къпехме, да се возите из рибарника като на лодка. Често водехте и съученичките си да споделят тоя кеф.

Порасте рибата. Викам си, е,е,е сега вече ще забогатея! Дръжки!

Дойде некой приятел или братовчед и още от вратницата се провикне:

-Ало,о,о, фани ми малко рибица колко за една чорбица!!

Хвърлям сръкмето и половин кофа шарани изваждам. Колко да му дам, колко да върна в рибарника? И вие се научихте да хварляте сръкмето. Като дойде зимата заграждам само едната част- по-малката с мрежи, дъски и плетове и вътре нахвърлям сурови тугли да се направи пласт тиня, да се скрие рибата да не замръзне. Помните ли една пролет, когато пуснахме рибата нашироко, какви големи шарани имаше по десетина кила и станали червени.

Днеска на тоя риба, утре на оня риба, срам ме е пари да поискам. Пък и никой не настоява да си плати. За едното “мерси” половин рибарник изпразних. Остана ми само славата из село, че Борко Алата има рибарник.

Брат ми Санко взе да ми се подиграва: Ало,о,о, Лихчевско триговско, как е, как е? Има ли далавера у рибата?

 Майната му и рибарник!!! Па и жаби се развъдиха. Пресуших го и си направих от плочите пътеки.

Моми станахте, а Ванчо Герчака колко пъти ви срещнеше, толко пъти ви подкачаше: “Много ми е жал за вашия рибарник!”

Две три години отглеждах и гъби. Както споменах по-горе, с Гьоши на Докинци зимно време подготвяхме торта в която садехме гъбите. Направих си скелета в зимника. Поддържахме необходимата температура с печки и се налагаше редовно да овлажняваме помещението,като пръскаме с пръскачката, за да растат добре гъбите. Мицела го закупувахме готов и го садехме шахматно. Готовите гъби, освен, че ядяхме, предавахме и на пулпа на Гьоко на Жильовци, ама изкупната цена хич не беше висока, едва покриваше разходите, затова преобразувах гъбарника в пилчарник. Е, честно казано с бройлерите по- имаше сметка, но помещението беше твърде малко за да очаквам печалба от тази дейност. Неколко година зареждах по 1500 пилета наведнъж, но сатрата не си струваше, като имате в предвид, че в ТКЗС-то един човек се грижеше за 20,000 бройки.

Ако ви изреда пък всички длъжности на които съм работил за заплата, ум ще ви зайде:-Музикант –барабанчик, каманяр, багатор на вършачка и тракторист на “Булдог”, магазинер на свободния магазин, машинист помпист на І-ва помпена станция, бригадир на поливаческа бригада, закупчик на ТКЗС, а после и домакин на централния склад, неколко лета управител на почивната ни станция във Вършец, барман на летния ресторант на стадиона.

Парите, които изкарвах се задържаха като вода у решето. Нищо почти не постигнах у тоя живот. Нито пияница съм бил и повече от трийсет години цигара в уста не сам слагал. През 1965 година минах на ТЕЛК заради болното си сърце и ми дадоха докторите ІІІ група, но не си уредих въпроса да получавам некакви помощи, защото се чувствах все още силен и работоспособен. Обидно ми беше, че хората ме знаеха за силен и як мъж, а аз да се надам на подаяния! Затова си работих и работя усилено и до ден днешен, без почивка, без отпуска.

За времето си, обаче, нашата къща беше една от най-хубавите в село. Целата над маза, покрива със счупена корфия, като китайски замък. Достроих си към къщата и летна кухня с 2 стаи. После пристроих тераса и баня. Имах си и фурна за печене на хляб, козунаци и шилета, която и комшиите често ползваха. И беседка чудна и люлка- лодка за внуците измайсторих.

Но най-съм доволен, че успях с тия две ръце да ви изуча и на двете висше образование да дам и макар и скромно да сте живяли, парите си за вас не съм жалил. Ако сте поискали лев- два съм ви давал- да не сте по-долу от колежките си.

Макар, че срамувах, когато ме надчетоха за един цимент, и Дзико го плати, щото и тогава немах лев, то засрамих и вас.

Та така, деца, само ви припомних некой неща от моя живот, но вие повечето неща си ги знаете. Кака ти се е метнала на мен в това отношение -мисли, че с труд ще преобърне света. Да, ама не- то си требва и късмет, дето Господ на нас със нея не ни е дал, а ни е орисал цял живот да работиме като волове, да се грижиме /като по-оправни/ за всичките си близки- и деца и родители и братя и сестри. Но и никой не ни е бил с прът поуши. Така сме искали да си живееме живота, така си го живеем.

Волята е била наша, а доколко за това е допринесла зодията- Бог знае.

Но в едно съм уверен: Когато и да приръкам и да мина моста с краката напред- на ГРОБА МИ ЦВЕКЕ ЩЕ ЦЪФТИ ! ЗАСЛУЖИЛ СЪМ ГО !