01. Аз Алата

Баща ми, Лазар Митков Лашков беше най-малкият син от голямото семейство на фамилия Лашковци. Освен,  че беше изтърсакът, той и на ръст  не надвишаваше дръжальето на мотиката, с която копаше мама.

Дедо ми Митко бил един от първите учители в селото, още някъде през шейсетте години на 19 век, а около 1900 година бил избран за кмет на община Лехчево. Той починал, когато съм бил на две години и аз не го помня, но това, което са ми разказвали за него ми даваше кураж през целия ми живот, че и аз съм потомък на престижна фамилия и има с какво да се гордея. Дедо Митко и още трима негови съселяни събират всичките си пари  и откупуват от бейовете землището на селото веднага след Освобождението от турско робство, после събират  всички селяни  и на всеки продават парче от земята, като за себе си  не оставят кой знае колко повече –само толкова- колкото могат да обработват.  Още по се кефя, че в историята на селото ни е записано, че дедо е бил един от главните инициатори за планиране на селото ни с прави и широки улици  по старозагорски тип и засаждане на тротоарите с черници-(дудове) по нашенски.

Като дошло време да женят баща ми, невестата са я избирали дедо и чичовците ми. Мама е от фамилията на Докинци. Много от членовете на тая фамилия били столетници.  Баба Пена, майката на мама, доживя до 108 години,  а сестрите и братята и също прикараха до стотака. Висока, стройна,  с дълга руса коса и синьо-зелени очи- типична славянка, мама беше не само с цяла глава по-висока от тато,  но и две години по-стара. Тогава това си е било адет в селото- жената да е по старичка, да върти домакинството. Като са отишли да искат мама за невеста, баща й  дедо Васил, я похвалил:

–  Добро момиче е Цвета. Може да храни голямо семейство. Като иде на барата и доде опере, цело котле с риба ще хване.

Станал годежът. Отвели булката у Лашковци, ама младоженякът го немало. Бил на кошарата при овцете.

Тесно било у старата къща- много семейства се събрали и дедо решил да премести младото семейство у градините- близо до реката Огоста. Там тато и мама си направили къща, там им се родили четирите деца. Аз бех третия по ред. Кака Митанка беше най- големата,  по нея следваше брат ми Санко. Венета, или както аз си я наричах Бепето, беше най-малката.

Учих в нашето училище до ІІ прогимназиален клас. Не ме свърташе да седя часове на ред  на чина,  да мирувам, че даскалите по мое време биеха, не се шегуваха. Помня как  учителят ни веднъж вдигна Гьошко да каже какво е съществително.

– Георги, стани и ни кажи едно съществително!

– Глис, господин  учительо.

– Добре, кажи ни още едно съществително!

– Още един глис!

И тук влиза в действие показалката. Бой през ръцете, по главата, където свари.

– Не само  го казваш неправилно, хаймана с хаймана, ами и ще се подиграваш с мен. Казва се глист. Десет пъти да го напишеш!

Горе долу по това време ми излезе и прякора. За разлика от тато и брат ми,  аз растех дългунест и кокалест. А у нашто село почти всеки си имаше прякор. Повечето бяха на животни- Мито Заека, Петър Пръча, Цено Прасето, Ванчо Буляка, Цеци Ярето, Борис Мечката, Санко Кьос,  Вандо Гъсъка, Камен Къртичката, Мито Щръка, и  т.н. Когато у село се сформирала земеделската дружба и на един от организаторите- Борис Симджирлията – търговец, другоселец, зет на селото, му докладвали кои от селяните са кандидати за основатели, естествено с прякорите, той възкликнал: “А бе, аз земеделска дружба ли ще правя или менажерия?”

Та като избутах ІІ клас, по сегашному VІ, си рекох: стига толкова! Вечер до късно шарехме с момчетията из селото,  често и пакости правехме, но тато сутрин ме събуждаше рано да ходиме да работиме по полето. Доспивах си у колата доде стигнеме до големата нива у Солинар.

Тая заран, обаче, не си доспах. Тато често- често пошибваше воловете с остена и доде да видиш стигнахме до нивата.  Хич и не исках да слушам какво ми подвиква тато, дръпнах опанджака от колата и право под крушата се тръшнах.

Колко време съм спал незнам, но в просъница чувам некой от далеч да се провиква:

– Лазаре,е,е  нема ли помощ днеска?

– Ей я помощта под крушата. Видиш ли я тая АЛА– цела нощ върляе с хайманите по уличаците и по барите, днеска спи като заклан.

И така – АЛА та АЛА. Днеска Ала,  утре Ала  дорде хората позабравиха,  че името ми е Борис и всички се обръщаха към мен с прякора, който тато ми даде- Ало,  о,  о!,. Много Борисовци имаше у село- Борис Мечката, Борко Жабата,  Борко Женския, ама само аз бех Борко Алата.

Колкото по- растех и възмъжавах, толкова по- ми прилягаше прякора. Станах здрав,  висок и силен и не ми се опираше ни работа тежка, ни  ядене и пиене, а приятелите, каквато и пакост да измислеха, без мен не почваха. Заобичах си го този прякор и правех всичко възможно да си го заслужа.

Крадехме дюли, грозде, джанки сливи, та чак полицията се занимаваше понякога с нас. Това не попречи на славните ми алски изяви и  по-късно, когато вече имах жена и деца. Станах мъж и половина- 120 кила живо тегло по долни гащи.

Имах си рекорд на Хала. Помня един случай- е, то и цело село го помни: Отскоро бехме станали членове на ТКЗС. Целото звено сме на текезесарската нива. Пренасяме снопето до колата да  го   прекарваме до село до вършачката. Снопето е подредено на петини /кръстци/. В една петина има 13 снопа. Взимам аз една цела петина и комшийката Неда на врата си и ги пренасям до колата. Всичкият народ спрел работа и гледа сеир.

Ало,о,  нема друг у село така да му приляга прякора.

За много от другите ми алски изяви ще  научите от следващите ми разкази.