23. От “Моя страна” до “Вии жертва паднахте”

Независимо коя музика свиреше, циганска или българска, смъртниците в наше село се изпращат с погребалния марш “Вии жертва паднахте”. Нямаше значение дали починалият е мъж или жена, дали е партиец или не, скоро след Девети се засвири еднствено този марш, та до днес.

          Миналата година почина един много мой човек- дългогодишен приятел, името на който беше Мито Македонски. С Мито сме ергенували заедно, по едно и също време военната си служба отбивахме. Като създадохме семейства, продължихме приятелството си. Заедно с Паун Мустакерата често се събирахме на ельом- пильом по празници- най-вече на Зарезан и Гергьовден. По цели нощи сме прекарвали заедно с гостуващи в селото ни артисти, певци, циркаджии и най вече факири.

Гостували са ни факира Мити- на певеца Емил Димитров баща му, мистер Сенко със жена си, а певицата Стефка Съботинова се беше загаджила със Сашо, братовчед на Македонците, та също идваше да прави концерти у село. Като свърши представлението и хайде на вечеря у някои от нашите домове. По това време хотел у село нямаше и повечето артисти или се връщаха в Михайловград или преспиваха у някой частен дом.

          А когато у село дойде Емил Димитров да изнася концерт, салона беше препълнен от народ. 400 седящи и барем още 200 правостоящи. Преди да излезе на сцената, обаче, Емил се отбил у кръчмата да си поръча нещо за ядене. Кръчмар по това време беше Тинко Цоцин. Поръчал си певеца уиски и кебапчета.

          -Ей, момче, рекъл му Тинко, уиски имам седем вида, ама време немам да ти сервирам. А и кухнята не работи- освободил съм жените, че тая вечер ще идва един голям певец у село- Емил Димитров се казва. И аз след малко тръгвам.

          -Аз съм Емил Димитров и без мене концертът няма да започне, затова наливай уискито!

          -Айде бе, пишлеме с пишлеме, ти на луд ли ще ме правиш, колко пъти съм гледал Емил по телевизията, знаеш ли какво гласище има и какъв е строен и висок па и хубавец, а тебе като те гледам какъв си ситен и с това сетренце, не ставаш ни за левка, ни за климия!*

          Тук се намесил Сари на Кулинци, който по това време също бил в кръчмата. “Стой, баци Тинко, това наистина е Емил Димитров” Опитал се кръчмарят да замаже гафа, като рекъл да почерпи и отворил бутилка “Балантайн”

          Но думата ми беше за приятеля ми Мито Македонски. Кога остаре, кога се разболе, кога умре?! Колко бърже и неусетно се изнизаха тия години! Кога ли ще дойде и моят ред?! След ден, след месец, а може би след година-две? Не ми се умира, бе !

           А душицата ми е все още млада, млада…… Ще ми се все още да съм на 20, да съм здрав и прав, да ям по 20 кебапчета и с приятел каса бира да изпия.

          Добър човек беше Мито и много народ се събра на погребението му. Близките му откупиха музика, гробница му направиха.

           Върволицата от опечаления народ вървеше по пътя за гробищата. Аз бех некъде по средата. Моравка ме беше подмишкосала, а аз й викам:

-Що съм дошъл на погребението на Мито? Че той не може да ми го

върне. Мен ще ме погребват без него!

          Като го положиха в гроба, музиката засвири погребалния марш отново. Не можех да сдържа сълзите си и ме налегна мъка, че се разделям с един от приятелите си. Аз, Алата, дето не се спирах пред нищо, дето живях живота си толкова бурно, като че ли всеки божи ден е бил последният ми ден, плачех и не криех сълзите си. В този момент ми стана ясно, че въжето и на моя живот се е размотало до края и в скоро време и аз ще запълня една такава дупка. “Боже,мили, викам си, за мен ще има ли кой да заплаче?”

          Почаках народа да се разнесе и помолих музикантите да останат за малко.

          – Момчета, те ви 20 лева. Сега отново ще посвирите лично за мен. Първо искам да чуя песента на Емил Димитров “Моя страна, моя България”, после ще повторите погребалния марш, искам да го чуя сега, че като умра нема да мога. И аз навремето бех музикант като вас, а като умра, дали ще ми поръчат музика да ме изпратят е въпрос с повишена трудност.

          Седнах на сенка под близкото дърво. Десетина минути слушах прекрасната музика на Емиловата песен, а после и погребалния марш. През тия десет минути пред очите ми премина целият ми живот- и хубав и лош, и праведен и грешен, но безценен МОЙ ЖИВОТ.