11. Баба Вата

На тъщата ми, баба Вата, ще отделя повече внимание, защото искам по този начин да изразя моята признателност за това, че много години ме е посрещала и изпращала с блага дума, с уважение и почит и най-вече, че до смъртта си през 1965 година се е грижила за децата ни.

Тя е родена през 1892 година на връх ден Богородица – сиреч, на 28 август, в семейството на Велко Монов. Къщата им, ако може да се нарече къща землянката в която са живеели, се е намирала на шосето, там, където сега е двора на даскалите Върбанови. Шест деца били в семейството. Двамата й братя, Косто и Георги били по- големи от нея. Сестрите й Пена и Дамяна –също, а най-малка била Гена, на Благойчо Гърбавия майка му. Ходела на училище до 2-ро отделение. Братята и я пренасяли през локвите с щулци, за да стигне до училището. Знаеше да чете и пише сравнително добре. Помнеше си и стихотворенията, които навремето е учила, а на едно от тях научи и вас:

Бой ще има, бой ще има

вън при кривата върба-

котаракът се запиня

с кучето в борба.

Светка котаракът с очи,

своите нокти сочи,

а пък Черньо е готов

да скочи да го изяде!

Но, Марийка дебнешката

тупна бързо и двата

със метлата по главата

и ги разтърва!

Често вечер разказваше как е минало детството й. Как в землянката лете са влизали жаби и змии, а зиме са прели и тъкали на кандило. Как са спали наредени един до друг на пода на слама, застлана с кълчищена черга, но са били по своему весели и щастливи.

Тая жена беше събрала мъка за два живота. Най напред се омъжила в село Громшин, но не се е радвала дълго на щастието си. Съпругът й Младен е убит през Първата световна война, като я оставил с две деца на ръце – Величка и Надежда. Преживяла чумата, като денонощно се грижела за болната си свекърва, която също оцеляла.

Като останала вдовица, поискал я за жена дядо ви Вачо Ганин, който също бил вдовец по това време и имал двама големи сина – Александър и Ангел и дъщеря Гана.

Величка, голямата дъщеря на баба ви, починала още когато била на 9-10 години. Девет пъти боледувала от “баба шарка”. Тогава алергията май не е била позната като болест и вероятно детето е било алергично към нещо си и не са знаели, та да го опазят.

Надежда се научила да вика на отчов си не “татко,” а “бако”. От нея се научили и двете природени дъщери Петра – майка ви и леля ви Тотка, които също му викали “ бако”.

Баба ви Вата в черква не ходеше. Спазваше ритуалите на всички църковни празници, що се отнася до приготвяне на трапезата, до подходящата пременувка, но открито заявяваше “Нема господ!”. Стигнала до този извод, след като и двамата й братя през 23-та година били убити -Георги загинал някъде по Чипровско, а вторият, Косто, даже не бил убит от жандармеристите, а от собствените си другари. Успял да се спаси след въстанието и избягал в Сърбия. Наложило се да се върне нелегално за известно време, за да получи някаква сума от съмишлениците си за нуждите на емигрантството. При предаването на парите в местността “Долни лозя” – поди Втори стопански двор, двамата му “другари” решават да го гръмнат, за да останат парите в тех, и да хвърлят вината на властта. Неколко дни по ред, до като траело разследването, не разрешавали тялото да бъде погребано. Когато най-после разрешили, баба Вата сама отишла до лозята с колата и воловете, сама го товарила, сама къпала полуразложеното му тяло в ревадката и го закопала в един ъгъл на гробищата. На сутринта, когато отишла да прелее гроба, земята вряла от червеи. Тогава се усъмнила в съществуването на Бог и се заклела в черква повече да не стъпва.

Живота й с Вачо Ганин не е бил цвете. Големите му синове и дъщеря му се задомили и също имали по няколко деца. Налагало се да се грижи за голямото семейство, което тя вършела с усърдие и въпреки това не веднъж била третирана от съпруга си. С бой!!! На неколко пъти се връщала в Громшин на стария си дом, при бившата си свекърва, но Вачо Ганин обяздвал белия кон и я връщал у село. Той на коня, а с едната ръка я хванал за “коцака” (плитките) и почти я влачи до село.

Почти никога не е разполагала с каквито и да е пари. Ако успее да скрие и да продаде некое яйце да купи на децата си поне  тетрадки- пак добре. Децата и са учили без учебници. Леля ви Тотка завършила трети (седми) клас с отличен успех и награда, но нямали пари да платят таксата за дипломата. Колко точно е била тая такса незнам, но цело лето са крили, че продават от време –навреме по некое яйце, за да платят и момичето да си вземе тапията за основно образование.

Търпяла, търпяла баба ви Вата, пък един ден като сварила мъжа си, че върши прелюбодейство с голямата си снаха в обора при добичетата, решила да тури край на тези мъки.

Дойде у дома. Ние с майка ви вече бехме женени и бехте се родили и двете, па ме помоли: “Боркоо, шъ мъ прибереш ли при вазе, че там вече живот за мене нема. Шъ ви помагам да учуваме децата”. Веднага се съгласих и до днес не съжалявам за това. Има една приказка-“ако имаш у къщата си дърт човек- прибий го, ако немаш- купи си.” От начало тя се чувстваше твърде притеснена- зер, на чужд дом. Затова, когато дедо ви замина да работи в София след Девети и я покани да иде при него, тя се съгласи. Той беше охрана на резиденцията на големците в Бояна, а тя започна работа във фабрика “България”. Многократно е награждавана за отличната си работа и особено се гордееше, че са я наричали другарката Иванка. След национализацията собственикът на фабриката- някакъв италианец си заминал, а новият собственик- държавата, направила доста съкращения. Баба ви тогава отново се прибра у дома. Не искаше да отива отново при синовете на мъжа си и при снахите, които и без това не я долюбваха особено. Пък и имаха официален развод с дедо ви.

Таман бехте тръгнали на училище и тя ви гледаше, та майка ви ходеше на работа. А ви гледаше баба ви като писани яйца. Сутрин ставаше рано, рано, та ви приготвяше закуска и ви гонеше чак до ъгъла на Георги Буляка с малка топла питчица и мръвчица. Много по- късно разбрах, че още щом завиете зад ъгъла веднага сте хвърляли закуската у снега зиме или в треволяка лете. Да ви прибие човек, грех няма да има.

Най- близка си беше с тебе, Дзико. Често те водеше на Громшин при лелка Дешка – при братовчедите Бочко и Павлинка. А и всяко лято ви водеше често на работа в ТКЗС-то да ви научи на труд. Отмерваше ви звеновода колко сте ожънали, колко памук или грозде сте набрали и отделно ви водеха труд. С тебе често ходеше на вършитба и работехте там, от където всички бягаха- да избутвате сламата от под вършачката. То тая работа не беше тежка, но най- прашна. Вечер, като се върнехте- от дом право на барата -да се окъпете. Иначе човек не можеше да ви познае. Зиме предеше и тъчеше и в най гладните и мизерни години вие ходехте нахранени и сравнително добре облечени. От фандрак тъчеше платно и Петра Дудова ви шиеше роклички и полички. За всеки събор на 28 август месеше ПАРЕН хляб. Каква беше тая рецепта не знам, но от както баба ви почина ни съм виждал, ни съм вкусвал такова чудо.

Всеко лето белосваше собите и помазваше подовете с кал, да не се вдига пепел като се мете. Пълнеше сламниците с нова слама и переше постилките и завивките. И да се чуди човек от къде намираше сили тази жена! Още като дете падала от дърво и си счупила и двете китки, те не зараснали добре и после ръцете и нямали никаква стабилност.

Посрещаше ме и ме изпращаше където и да съм тръгнал. И макар, че майка ви беше малко опака, тя все гледаше да кроти работата, да не стигаме до гюронтии. Пък дойдеха ли ни гости, най- вече мой роднини- сестрите ми, племенниците ми, место им немаше! Обичаха я като своя баба.

Дори на смъртния си одър не охна. Само седмица преди това беше месила пресна пита и бобец опържила. Седнахме под беседката и тя хапнала- нехапнала, се оплака, че я боли стомах. Веднага я закарахме в болницата и доктора постави страшна диагноза- рак на стомаха. Кой знае колко време я е мъчила тази болест, без ни гък да ни каже, ами до последно да търпи. Казала тогава на майка ви “Нема, мамо, да плачете, ами се приглашайте за погребение, я съм вече пътница”.

Двадесет и кусур години живя тая жена в моя дом. Две преки приказки от нея не чух. ЛЕКА ТИ ПРЪСТ, БАБО ВАТО!