10. Мама

По време на моето детство възпитанието на децата се извършваше “со кротце и со благо и со малко кютек”. Майка ми използваше първия способ. Вторият беше патент на баща ми.

Като млада, майка ми е била една от най красивите жени в селото. И името и красиво- Цвета се казваше. Висока, стройна, с руси плитки до под кръста и с очи синьо зелени, като Белото море. Скромна и най-вече работна. Ако мразеше нещо на тоя свет, то това беше сатрата- пилеенето на време. Ставаше в ранни зори, ошетваше къщата, месеше хляб у чирепня и задължително у нас се готвеше манджа всеки божи ден. Най вече чорби- щеш от риба, щеш от лобода, градинарска чорба, боб чорба. Да мокри залъка. Правеше лютеница само от “кържави” чушки, та като ядеш, кило пот изкараш. А в неделя готвеше кокошка и всеки си знаеше мръвката- на мъжете кълките, на момичетата крилцата, за нея главата. Белото месо се оставяше за другия ден за каша. Даже когато остаря и остана сам -самичка, първата и работа сутрин беше да тури гърнето да къкри.

Хваля я не затова, че ми е майка, а за това, че всичко което ви разказвам за нея е самата истина. Пословична беше нейната чистота. Независимо какво работеше, независимо от сезона- зиме, лете,- ходеше с чисто бяла риза, тъкана от памук и свила и огърле с копченца. От нея винаги лъхаше на прано- на сапун.

Аз бях третото и дете. По- голямата ми сестра Митанка /Димитра/, приличеше на мама. Руса и едра, па още по-хубава. Брат ми Александър /Санко/, по скоро приличаше на тато- по нисичък беше от мене. Аз по приличах на мама по външност, но от къде у мене това неспокойствие, тая любопитност всичко да знам, навсекъда да си завра гагата! Изтърсакът- сестра ми Венета, или както я корувахме всички у дома-“Бепето” беше с по-голяма разлика от нас и тоя прякор си и остана завинаги.

Знаеше ред мама, и макар, че на пръв поглед уж работеше бавно, то отмиляше сума работа през деня. Чорапи и фанели плетеше, черги тъчеше, белосваше за всеки сбор къщата, стоката гледаше и на полето ходеше с тато редовно – на копане, на жътва. Често ходеше на барата, хем да опере и едва мъкне кобилицата с прането на връщане, хем рибица да хване, за чорбица, за рибниче.

Не знам да имаше у село по- добра тъща или свекърва. Уважаваше и снахите и зетьовете и кой от тех кокато и да се отбиеше при нея винаги се слагаше сенията на сред собата и госта се гощаваше с каквото бог дал.

До като баща ми беше жив, мама беше понаякнала и взе да се оплаква от високо кръвно налягане. По това време станаха и промените в държавата- Девети септември, земята отиде в кооперативното стопанство.

Двама от поповете в селото се разпопиха. Единият от тях-Тренчо /Трендафил Захариев/ стана учител в основното училище и беше класен на кака ти, а другият- Томо, като се разпопи, се отдаде на някаква секта, поддържаща стария завет. Организирал беше двадесетина бабички и старци, които ходеха един път седмично- в събота у дома му и там се молеха колективно на господ, в това число и мама. Често идваше от Стара Загора един старец- дедо Вълчо, който им се водеше нещо като главен началник.

Мама на училище не е ходила. Не познаваше буквите. Ако трябваше за нещо подписа й – туряше палец. Но сега им се налагаше да изучават стария завет глава по глава, и всеки требваше да рецитира по няколко стиха. Затова мама молеше внуците да и четат, седнали на праговете на къщата. Ама каква гюронтия наставаше, ако майка ви  видеше да й четете- нали в училище вече беше забранено вероучението.

Детето чете, мама повтаря- може и десет пъти да го повтори, все тая- никога не го запомняше! Но запомнила, горката, че като вярва в господ, като се моли да й опрости греховете, той ще я приеме в царството небесно и ще и сложи крила на ангел.

Веднъж, като отишла на гости у сваата си Йона- свекървата на Венетка- хапнали, пийнали, колко са пийнали незнам, решили да изпробват божието величие. Излезли в тъмни доби на двора, качили се на купите с крузляк, – мама на една, баба ви Йона на друга и се примолили на гаспод да им даде крила да хвръкнат. И….. скочили от купите. Мама се отърва без потрошки, ама баба ви Йона крак си счупи, та намериха работа на Митана на Видол, която можеше да намества строшените кокали.

На участниците в тази секта едни им викаха евангелисти, други съботяни, но им беше категорично забранено да употребяват месо. Само риба. Даже млеко и яйца не ядеха. Само постни гозби. Спазвайки строго тази диета, мама поспре да се оплаква от кръвното. Но имаше и ден от седмицата- петък ли беше не помня- в който не слагаха нищичко в уста- ни храна ни вода- от изгрев до залез слънце. Хайде зиме- иди-дойди, ама летно време в горещините да не глътнеш и капка вода си беше големо изпитание. Независимо какво работеше, тя не нарушаваше това правило. Единственото, което си позволяваше, беше да си понамокри челото. Но табуто не свършваше с това. Забранено им беше в този ден и да говорят- цял ден мълчи като пукал. Ако иска да каже нещо, маа с ръце и само мъца ммммм. От начало се превивахме от смях, па после свикнахме и я оставихме на мира. Та с тая вяра и с тая диета мама доживя до 94 години. Надживя тато с 40 години.

Веднъж, когато една от внучките и отишла да я види, мама я почерпила с грозде. “Благодаря” казала й внучката. Мама си мълчала. А внучката решила да я поограмоти-“ Бабо, като ти каже човек “Благодаря” ще отговориш- “нема защо”. А мама рекла- “Кък да нема защо- цел грозд ти давам” !

Та както ви казах в началото- неука беше мама, но някак си природно мъдра, уважителна и семейството ни беше сплотено. И сега даже, години след нейната смърт всички – деца и внуци- на брат ми и сестрите ми си живееме добре, обичаме се, уважаваме се и се търсим като роднини.

Не помня да съм чул лоша дума за мама от когото и да е- ни от децата й, ни от снахите, ни от комшиите. Притежаваше това толкова рядко качество- достолепие. Не повишаваше глас, не вдигаше ръка за бой, но нейната дума беше закон за всички в къщи. На погребението й имаше поне двеста души, та дарове не стигнаха за всички.

БОГ ДА ПРОСТИ БАБА ВИ ЦВЕТА, МОЯТА МИЛА МАЙКА.