07. На вършитба

Няколко години поред работих летно време като машинист на трактор “Булдог”. В много случай изпълнявах  и длъжността “ багатор” на вършачката.

Ще дам по-обстоятелствени обяснения: Вършачката е машина, чиито механизми се задвижват чрез каиш, свързан с трактора. Висока колкото два човешки боя, вършачката се захранва с житни снопи от горе  през един отвор. Един човек – багатор, спуска в отвора равномерно и на части снопа, за да не се “задави” вършачката. Овършанато зърно пада отпред в прикачени за целта чували или сандъци от където се изгребва. Сламата пада отзад и няколко човека “сламари” я загребват на купчини и я добутват до постоянното място на “сламата” където още няколко човека я пластят, за да стане висока и широка по желание на стопанина.

Всеки си имаше задължения. Примерно: багатор- 1 човек, развръзвачи на снопи -2 ма, на житото- също поне двама, един прехвърля снопите от колата отгоре на вършачката и 7-8 човека  сламари. Най важни са двамата машинисти.

Общо за да се овършее житото на един стопанин са нужни към двадесет човека, които работят безплатно- на “зареда”. Плаща се само на машинистите и на собственика на вършачката- така наречения “уем”. И то в натура- примерно- всяка 10 или 12 кофа жито отива за “уема”. Затова задължително има и така наречения “писар”- някое невръстно дете ученик, което се е научило да пише и да брои.

След приключване на работата задължително се слагаше трапеза. На дълги дъски, повдигнати с тухли и  камъни се постилаха  месали, хората сядаха на земята покрай дъските и храната се поднасяше на така импровизираната трапеза.

Всеки стопанин се стараеше да поднесе вкусни ястия и напитки за да не го одумват после, че е скръндза.

Един ден през юли месец вършеехме снопето на Вандо Кьосов. Жените от къщата му станали рано сутринта и заклали гъска. Наготвили чорба, яхния, баници направили, топъл хляб омесили. Не беха от бедните и имаха доста снопе – вършитбата щеше да продължи дълго. Едва ли до вечерта щеше да дойде ред на друг комшия. Затова жените навързали с въжета котлите с гозбите и ги спуснали в герана на студено, да не се развали яденето у тая юлска жега.

Хубаво, ама има- нема час от както започнахме да вършеме  и стана белята. Хем каиша се скъса, хем някакво зъбно колело се поломи, та трябваше да се смени. Аз каиша го оправих нема и за  половин час, ама докато намерим ново зъбно колело, докато чукахме да свалим старото и да натъманим новото, си стана икиндия. Псувахме и пустиньосвахме и машинерията и намерата му. Вършачите набили сенките и чекат. Ядосвах

се ядосвах  се, па запех- да ми мине яд и да ми олекне на душата:

Бай Иване, бай Иване,

ремонта скоро нема да стане !

Бай Иване, я вземи

па друга гъска заколи,

че та-а  шъ съ порази!

От начало си я тананиках тихичко, па после извисих глас на позната хороводна мелодия. Народа взе да надига глави из под сенките и некои почнаха да подсвиркват. Поразвесели се и бай Иван, който до тоя момент беше жълт – зелен, че нема да успеем да му овършеме снопето. Па подвикна колко му глас държи:

Жени,и,и, я слагайте трапезата! Шъ овършеме па заран! Гъски и ракия дал Господ!