06. Наводнението

Има случки и събития у всяко селище, с които после се измерва времето. За моето село това беше наводнението през 1942 година. Баш по това време бях отпуска  и си бях у дома. Жената беше трудна с второто ни дете и то бая напреднала. Баща ми пък беше тежко болен,  та затова и успях да изкрънкам отпуската.

Като заваля дъжд, ама дъжд ви казвам- страшилище! От капчуците не тече вода, ами потоци се леят. Колко валяло при нас, още повече у Балкана. Огоста започна да приижда и наводни градините у Лъката. В общината се получило съобщение, че се очаква наводнение. Половината селото се изсипа покрай новия мост да гледат реката, ама не след дълго народа се изпоплаши от бурните води и се разбега. Тия, които живееха близо до барата панически  взеха да сбират багаж, да изкарват стоката и да я превеждат на северния край на селото дето беше по-високо. Камбаната биеше на едно си.

Добре, че се случи да съм си у село. С брат ми веднага натоварихме у колата тато, жените и децата, и ги закарахме у бабини Пенини, чиято къща беше по- на високото. Ние с чичо ви живеехме по-близо до барата  и макар че зад нас имаше застроен вече цял един квартал,  беше почти сигурно, че водата ще ни залее. Нахвърляхме кокошките,  прасето и козата в хамбарите, пък да става каквото ще. Час по час ходехме до Огоста да видиме до къде се е разляла водата. Мислехме  си, че разлива ще става постепенно, но не познахме.

На междата на двата двора, моя и на чича ви, имаше едно големо дърво – явор. Водата вече беше стигнала до пазарището и немаше смисъл да притицваме да гледаме, затова с брат ми Санко се качихме на явора – от там, от високо да гледаме. Преценихме, че ако се качиме на тавана водата може да бутне някоя от къщите и да се издавиме мърцина. Нямаше начин водата да отнесе дървото или поне така си мислехме ние в онзи момент.

Така и направихме. Взехме позиции на клоновете, като заметнахме по един опанджак да не ни мокри  много дъжда, който все още приръмваше. Висехме така около час- два време, кой ти е гледал часовник, когато чухме страхотно бучене от къде Громшинско. С всяка измината секунда бученето се усилваше и вече брат ми започна да ме псува, че се е подвел на акъла ми и се е качил на дървото.

 – Абе, къ са подведох я по акъла на една ала. Ако стане нещо с назе, ти шъ препливаш и шъ отървеш кожата, а мен водата шъ ма отнесе като гъшо перо.!!!

Малко време още мина, и гледката която последва между покривите на съседните къщи беше страховита. Вълна, висока вълна от водни маси се зададе от горе. Тъмнокафяви талази се обръщаха и преобръщаха и заливаха селото все по-навътре и по-навътре. Валежът почти спираше, но задуха силен горняк и дървото се запревива. Сви ми се сърцето – що ти трябваше Ало гледка, ако беше се приютил у бабини, сега да не береш тоя страх. Ама пусто любопитство- на ти сега! Водната стихия се биеше у зидовете на съседните дворове и до като съм ви заказал, заля и нашия двор. Напълни герана, мазите и се вдигна на около метър в двора. Давеха се неприбрани добичета, мучеха крави и биволи, квичеха прасета. Хоооп, къщата на Санко Буляка, на 50-60 м. от нашата, се повдигна целокупно и заплува надолу по течението. Водата, хора е страшно нещо! Влачеше дървета, цели слами, колиби, преобръщаше удавени животни.

С брат ми, мокри и уплашени, се чудехме какво да правим! Ами ако още една вълна долети – отидохме та се не видехме. Добре, че дървото яворово оцеля и ние останахме живи.

Не посмяхме да слеземе още сума време, че под нас водата вреше и кипеше. Когато гледаш една капка вода дето се стича по бардака, като го препълниш – то си нищо не е. Когато се къпещ у барата, чиста и бистра- нема по- приятно нещо. А, я ела сега да видиш, как силата на милиардите капки вода опустошават пред себе си всичко, като хиляди танкове строени един до друг. Доброто е само, че можеш да избягаш- да избягаш некъде на високо, където тази стихия не може да те достигне. Щото от танковете не можеш избяга.

Чак след часове се смъкнахме от дървото. Течението малко се беше поуспокоило, и къде с плуване, къде с газене, успяхме да се доберем до бабини, където беха жените и децата. След ден-два водата се поотдръпна и като се прибрахме у дома извадихме из хамбарите по неколко кокошки, които беха хвръкнали на гредите. На брат ми прасето беше удавено, но моето беше по малко и го бех качил в хамбара при житото, та се беше спасило. Като поизсъхна викнах циганина Усо Опечения да изхвърлим талога из мазата, да белосаме къщите, да поочистиме градините.

Скоро след това почина и баща ми. По това време бях на барата – чиста спокойна – ловех риба със загажнята. То и тогава си беше забранен риболова, ма кой ти пита. Чух, че майка ви вика от моста: “Боркооо, татко Лако е зле – прибирай се. Като си стигнах у дома, тато вече беше предал богу дух – погребахме го по християнски обичай, както си му е редът.

А от тогава, та и до днес, каквото е станало у село все се мери с тоя аршин – преди и след наводнението. Както държавата мери събитията си преди и след девети.

На един циганин му се родило в същия ден детенце- момиченце и взе, че го кръсти Наводненка. Беше ти съученичка, помниш ли Дзико? Наводненка и днес е жива и здрава, завърши си образованието, добро семейство си създаде, но остана живия паметник на събитието, което сполетя селото ни през май 1942 година.