05. Божлетата

приказка

Едно лето, като ожънахме и докарахме снопето у дома, започнах да го правя на купа. Много беше снопето и купата стана висока, висока, чак до небето стигна. Викам на маки ви:

– Петро,о,о, дай манарчето, да просеча небото, да вида какво има горе!

Подаде ми маки ви манарчето, просекох небото и си промуших главата от горе. И що да видя: Седи дедо Боже кръстом, божлетата се натъркаляли около него и кусат кисело млеко с качамак.

Забележи ме дедо Боже и се провикна:

– Яла бе, Боре, яла тук при назе да те видиме и ти да ни видиш!

Наемнах се на ръцете си и се прехвърлих на небето. Малко смут ме обхвана, ама нали съм Ала, викам си, ако скочат тия дребосъци да ме борат, всичките ще ги натръшкам, барабар с дедо Боже. Ама не би! Засмел се дедо Боже и ми прави место до него си. Сипаха и на мен кисело млеко в една писана паничка, дадоха ми и филия качамак, та като се накусах, добре ми дойде.

Още устата не съм си обърсал и дедо Боже ме заразпитва, как върви жътвата, добър ли е берекета. Всичко му разказах и му благодарих, че тая година редовно ни е пращал ту слънчице, ту дъждец, та нивата е родила и преродила, та снопето чак до небето стигна.

Доде им разправях, взе да се мръкиня. Налегахме да спиме. На заранта се сбогувах с дедо Боже и божлетата и рекох да слезна на земята. Като прийдох до дупката и надникнах – що да видя: доле ни купа снопе, ни гявол. Снопето овършано. Бел снег покрил земята. От комина на къщата ни пушек се вие. Ами сeги? Кък да слезна? Ама има акъл у та’а глава да знаете. Веднага измислих начин. Одма си изух чарапете, разплетох ги и намотах преждата на кълбе. Пущих кълбето надолу и заслизах по конеца.

Слизах, слизах, ама пак взе да се мръкиня и реших да пренущувам на конеца. Спрех се на едно възелче, напалих си огнец, сварих си чорбица, апнах и легнах да спя. От жаравата фръкнала една искра и прегорила конеца. Полетех като камик надоле и паднах право у локвата- големата локва пред воденицата. Нали от високо паднах, целия се загньетох у тинята Отгоре над водата само чорлите ми стърчаха.

Нема как да излезна! Напинях се, напинях се- напразно! Ала, не Ала, от тая тинеста прегръдка мърдане нема. По едно време локвата замръзна. Една дива патица си направи гнездо на главата ми и почна да снася яйца. Като снесе десетита, легна да ги мъти, та поне на главата ми беше жешко. Една нощ, от къде се взе, незнам, дойде една лисица и се опита да грабне патицата. Ама я – дръж за опашката и дебре-убре, дебре –убре, лисицата ме изтегли из локвата. Чак тогава се прибрах дом, а на вратницата некролог виси, че съм се възнесъл на небето още преди половин година. Маки ви сгрея един котел с вода, окъпах се, преоблекох се и ей ме на – жив и здрав.

Много ви здраве от дедо Боже и божлетата.

Най-интересото от всичкото това беше, че доде я преспах една нощ на небето, тук доле на земята минало половин година. Та затова вервам на оня германец, Айнцвайн ли беше, Айнщайн ли, че на земята времето тече много по-бръже от колкото на небото.