04. 72 МЕСЕЦА

Както споменах в началото- войник отидох не с набора ми, а две години по-късно. И вместо три години, както беше службата тогава, изкарах във войнишка униформа цели 72 месеца. За вас лъжа- за мен истина.

Взеха ме войник нема и месец след сватбата. Напоследък бях се поукротил. Баща ми раздели селището на две и отсече – “Те ти двор, ако щеш си прави къща, ако щеш гората лови, но е време да те отделя. Брат ти вече има семейство и дете и много нагъсто станахме.”

Пари не ми даде. Изкарах си ги като зиме вадех камъни в кариерата, а лете обслужвах трактора “Булдог” на мой съселянин. Не съм учил за тракторист, но техниката ми беше в кръвта и много бързо му схванах тънкостите. Вършеехме на хората житото.

Летото иззидахме къщата. Не бях още сложил дограмата и си доведох булка. Тогава властта прецени,  че вече може да ми се повери оръжие и ме взеха най-после войник.

И като се започна,а, а………. Първо ме взеха войник в Берковица. После преръшняхме сумати казарми. Бях и в Беломорието и то най-дълго време. Тогава тази територия беше българска и имаше много войски струпани там. Често се къпехме в Белото море и донесох на жената хубави беломорски миди, с които си украси националната униформа. Не се оплаквам от казармения живот. Все намирах начин да изкарам службата по-леко. Пък и комар поигравах с началниците. Печалбата пращах в писмо на жената, ама не директно до нея, че някой път проверяваха, а до моя приятел и съсед Лукан Бозаджията. Туря в плика едно кайме 500 лева и  месец време съм спокоен, че у дома има за шекер, за газ, за сол. Подробности от службата няма да разказвам- масали колко щеш, но ще ви кажа, пиленца мой, какво съм чудо преживял в Унгария по време на Отечествената война.

Когато България обяви война на Германия, аз бях запас и частта ни се намираше на остров Полигерос на Бело море. От там ни мобилизираха в редиците на І-ва българска армия. Няма да ви лъжа, че съм бил герой, че кой знае какви подвизи имам на бойното поле. Аз пак си бех Борко Алата и от нищо немах страх, но все гледах да внимавам, някак си жив да се опазя, че дом ме чакаха жена и две деца. Покрай мама, която много хубаво готвеше и от нищо можеше да направи нещо и аз се бех специализирал и да готвя и да меся, затова другарите ми войници изрично настояваха аз да съм им готвач, затова бех преместен в обоза. Това е една част от войската, която не е директно на фронта, ами се грижи да доставя храна и муниции на войниците.

Минахме Косово поле, пребродихме цела Сърбия и навсякъде имаше много интересни случки за разказване. Включвахме се и ние от обоза често пъти на фронтовата линия и под прекото ръководство на щаба на Съветската армия, достигнахме до Унгария. Най-страшните боеве станаха на Драва –Соболч и Драва- Полкония. Германците за нищо на света не искаха да отстъпят реката и със зъби и нокти защитаваха селата от сам и оттам Драва. Един ден надделееме ние и завземем селото оттатък реката, след некой и друг ден германците ни избутат и отново завземат селото. Денонощна пукотевица и колко пъти се повтори това- не знам. Мисля, че най- много жертви дадохме там.

Веднъж, като завзехме едно село оттатък Драва, много се зарадвах, като намерихме в една къща сума нещо брашно. Брашно и мас! Мале,е,е какви мекици направих! Цела нощ пържих, и кой колко можа, толкова изяде. Тия унгарци- чист народ ви казвам. Даже в селските им клозети умивалници има. И дървени седалки, като сандъци- да седнеш, па да се не дигнеш, а не като при нас да ти се преклечат краката. Е, като се върнах от войната първата ми работа беше да си постегна клозета по унгарски тертип.

Като се разболеят на унгарците прасетата- изкопават си една дълбока яма и ги спущат вътре. Там им сипват и храната и водата, па и баш ги не хранат, и дорде не оздравеят не ги вадят. Така и не разбрах какво действие оказва тази яма за да се излекуват прасетата. Гъски и патици колко щеш!

Мама на село също събираше перуш, та пълнеше възглавници, но там, в Маджарско- леле мале, кеф!. Дюшека, възглавниците, юргана, – всичко перушиняво. Като легнеш- няма нужда да се обръщаш нощем натам –навам- все едно си в облак на седмото небе.

На мене ми се случи един –два пъти да споделя тоя кеф с една Илонка.

Една нощ тъкмо сме вече задремали с тая госпожа и чувам гълчава пред вратата. Ама гълчавата не е на български, ами на немски.  А сега, де Ало да те видиме шъ напълниш ли гащите. Немците отново превзели селото и тръгнали по къщите да издирват изостанали наши войници. Нали ви казах, че пукотевицата си беше почти непрекъсната, та хич и не съм разбрал, кога сме сдали селото, та да си плюя на петите овреме. Няма да ви обяснявам какво правеха, ако намереха някой от нас. Беше вече попреминало времето на военнопленниците, и сега змията в предсмъртните си гърчове не се церемонеше ама никак с некакви си международни договори! Разстрелваха ни на място. Е, и ние правехме същото на другия ден.

Та тая Илонка ми спаси живота значи. Те това е снимката и. Всичко съм си казал на майка ви и тая снимчица и вие да я пазите. Като притропаха фрицовете, тя ми каза да лежа в кревата и да се правя на болен. Е, аз от страх си изглеждах направо на умирачка. Казала им- къде на унгарски, къде на немски, че това в кревата е мъжът и -болен от тежка заразна болест и сега е на смъртен одър. Аз съм облещил очи в тавана и го докарвам на предсмъртна агония. Погледаха, погледаха немците, побутнаха ме с приклада на пушката, па си излязоха. Боже, мили и тоя път спасих кожата.

А сега ще ви разкажа за громшинското момиче, Янка Кирилова, дето кръстиха после фабриката за прежда на нея. Янка била доброволка в Отечествената война – като медицинска сестра. Право да ви кажа, преди това изобщо не съм знаел, че в нашата част има човек от съседно село. Виждал съм я неколко пъти, но от де да знам, че е от Громшин, село на три километра от моето. Но след една жестока престрелка немците ни избутаха от сам моста. Изгинаха тогава много наши войници, и когато ни пратиха да прибереме труповете им и да извлечеме ранените, се натъкнах на една ужасяваща гледка: В близост до моста, между върбите имаше поне десетина трупа. Забелязахме, че един от тях е на жена. Срам ме е да ви кажа какво точно видях, но сега, когато честват паметта на тая жена, никога не казват истината за зверството, което беше извършено над нея. Тя беше заголена до кръста, краката и разчекнати и в срама и беха заврели клон от близкото дърво. Чак когато и извадихме документите разбрах, че това момиче е от съседно село. Псувах и пустиньосвах и войната и немците и намерата му.

Същата вечер написах писмо на майка ви и я помолих веднага след като го получи да иде на Громшин, да попита за родителите на тая нещастница и да им каже свещ да и запалят.

 Когато пустата му война свърши, тръгнахме да се прибираме за България. Да не си мислите, че се качихме на влака и такър, такър, айде дом. Както заминавахме, така се и връщахме- пеша!

Мой близък приятел от с. Михайлово, което също е съседно на моето, само че от изток, и с когото изкарахме цялата война и се опазихме живи и здрави загина най-нелепо. Някъде бяхме стигнали вече до сръбско и като дадоха почивка, седнахме под дърветата да похапнеме. Па и малко да отморим. Аз легнах под дървото, а той мръдна по-настрани да дири по дебела сянка. И, о, боже!  Страшен гръм и буци земя ме посипаха. Когато погледнах, приятелят ми виеше от болка и двата крака му бяха почти откъснати. Настъпил мина, човекът, въпреки че пред нас уж вървеха сапьори и разчистваха пътя. Разбрах, че е умрял още на другия ден. Те на това му се вика кофти късмет- да загинеш мърцина, дето има една дума на прага на дома си.

Като стигнахме до гара Мърчево- е, возихме се малко и на влак, бех щастлив. Щастлив, че се връщам жив и здрав и с нетърпение очаквах кога ще ви гушна, мили мои дечица. Откупих си файтон- тогава рейсове нямаше и от Мърчево до Лехчево пътувах като бирник. И трофеи от войната си донесох- камуфлажно платнище, машинка за месо и друга за пудра захар. Много години после услужвах на комшиите да си мелят месото от прасето и да си правят суджуци и всеки ми донасяше по некоя мръвка. Вервате  ли, че събирах по половин прасе с тая машинка.

Разбрахте ли сега малко от малко какво е войната? През тия 72 месеца съм ви виждал много редко. Майка ви сама ви е гледала, сама е месила и готвила, сама е копала и жънала, сама се е грижила за къщата, да сте нахранени и облечени. Да я уважавате и почитате.

А да чакаш края, да оцелееш и да останеш човек в такава война си е БАШ ПОДВИГ!