Уж вече бeхме ергенаше, задиряхме момите, ама още не ни беше дошъл акъла. Скитахме по нощите и правехме пакости на хората. Мама често казваше: “Не ме е яд, че си направил пакост, яд ме е, че не спираш да правиш!.” С братовчед ми и мой пръв приятел Лако, по прякор Мекия, бяхме неразделни. На ръст – педя под мене, слаб на рътка и като говореше, почти шепнеше, но геройски участваше във всички подвизи на юнашката ни дружина.

Дедо Нино имаше кръчма на сред селото, точно срещу дедови, където аз често ходех да се видя с братовчедите си. Той все ни гонеше и все ни клеветеше пред кмета, та не веднъж сме яли бой. Ама и ние не го оставяхме на мира. В двора си той имаше дюлево дърво. Всека есен като назреят ониямити едри, жълти дюли ашлама- клоняка ще изпотрошат. Та като влезохме една нощ печестина момчетии ошушкахме дюлите до една. Отрезахме едно тънко резне от една дюла и заедно с една малка бележчица от ученическа тетрадка го забодохме на вратата му. На бележчицата пишеше:” Дедо Нине, дуните беха много благи.” После всичките дюли занесохме дом и ги заринахме у сламата. Дълго време си подслаждахме душичките. Наклеветил ни пустия му старец на тато, но той като не можеше вече да ми надделева на бой, ме наказа всеки ден да ходя с него на работа, да се отроша, та нощем да немам сила за нови пакости.

Кроехме планове как да си го върнем на дедо Нино, че ако аз не ядох бой, приятелчетата ми изядоха як кютек. И те ти сгода:

Една неделя пристигна у тех каруца натоварена с три коша десертно грозде. Сухиндолско грозде! Само като го гледаш, лигите да ти потечат.

Вторият етаж на кръчмата служеше за хан, та гостите разпрегнаха каруцата в двора на дедо Нино.

Не, че ние не сме имали грозде. Лозето ни беше 5-6 декара, но беше от сорта “отел” и разни други диви сортове, дето не искат пръскане. Жените по гроздобер правеха “отбир”. Най хубавите гроздове режеха заедно с част от пръчката и като съберат десетина грозда на куп ставаше “весло”. Веслата ги качваха на тавана на гредите и ги овиваха с хартия или някоя прокъсана дреха, та да не ги пият осите.

Осите редко ги достигаха, но аз редовно си похапвах. Като чуя ,че музиката свири, веднага тичам у дома и още от вратницата викам на жените: “Мамо,о, како,о, сватба се е задала къде Цонкинци, бегайте да видите булката.” Жените одма пребрадат пешкирчетата на чалма и изхвърчат на улицата. А аз това и чакам. Моменталически се метам на тавана, слачам няколко грозда от веслата, турям ги у пазва и пак разпервам хартията, да не са разбере баш веднага за кражбата.

А сега тия от Сухиндол цели кошове с грозде карат в късна есен, когато и аз и осите отдавна сме привършили с веслата. И у всеки кош има поне по 60-70 кила грозде -едро, бело, десертно. Без много приказки се разбираме с братовчеда Лако- тая нощ ще се яде грозде!! Промъкваме се по късна доба- кучетата не ни лаят- първо- те са почти свикнали с нас, щото ние всеки ден си играем наблизо, а и сме взели нужните мерки- “Куци, куци”, филия с качамак натопен у тигана с мас и готово!

Кошовете овързани с въжета. Без много усилия ги развързваме. Те ти нов зор! Как да измъкнеме тия тежки кошове, пък не сме си взели и никакви съдове. Абе аз Ала ли съм или на петел шия. Напнах се яко, метнах коша на плешките си и с превити крака го изнесох из двора. От там, та чак до поляната до Огоста на прибежки го влачихме с братовчеда. Там комшиите си вършееха житото и си правеха сламите на самото место, та на тая поляна имаше барем десетина слами. Скрихме коша в една от тех и след като хапнахме доволно се прибрахме да спим.

А на заранта- мале мила,а,а! Като видели търговците, че единият кош барабар с гроздето е липсал, веднага извикали кмета и стражара. Оказа се, че тоя път ние сме останали извън съмнение, щото вечерта до като гостите вечеряли в кръчмата печестина момчетия потропвали по прозорците и току подвиквали:” Чиче, дай малко грозгье”. Дедо Нино познал некои от тех и одма ги извикали в участъка. Па къде с бой, къде със заплахи ги заразпитвали, ама никой не признава! Че какво да признаят като и зърно едно не са опитали. Накрая некой се сетил и накарали момчетата да серат на вестник- ако има гроздови семки в акото – виновни са.  Ама нямало, та за бадева изяли боя.

На следващата вечер ние с Лако отново сме в сламата – вадиме из ко-ша ония ми ти грамадни гроздаци със зърна като джанки сливи, па благи па благи, мед ти капе от устата. По едно време чуваме по джидето за моста стъпки- отмерени, тежки стъпки- клоп, клоп, клоп! Стъпки на голям човек обут в чизми. Затайваме се и се взираме в този среднощен пътник. А,а, това е стражарят -Камен Рака. Знам му хитрата душица и се осмелявам да свирна с уста:

• Кой там? Стой на място, че ще стрелям!
• Свой, свой, яла тука и се не обаждай повече

Сядаме у сламата вече тримата. Каниме госта с грозде и той хем джвака, хем ни разправя какво е станало от заранта в участъка. Не само се наяжда до насита, ами му туряме у фуражката грозде колкото може да побере. Накрая завиваме отново коша със слама и айде на спанчевци.

А на третата вечер- върла изненада- у сламата ни кош, ни грозд, ни зрънце. Стражарят го прекраднал от нас, ама ние вече не смееме да се обадиме.

Та запомнете, най хубавото грозде се ражда в Сухиндол! Опитал съм го. Много сладко беше!